Задължителната депресия след Еразъм обмен | Всичко е въпрос на Вяра

 

Еразъм+ Европейски корпус на Солидарността

ВАЖНО: До всички възрастни, които се дразнят на новото поколение при употребата на думата депресия: знам, че хората по време на ВСС са имали в пъти по-тежък живот и че съм много привилегирована бяла трътка. Споко тате.

Ta..Винаги на завръщане от вълнуващо приключение ми е зле. В зависимост от продължителността на това приключение, пропорционално дълго време не съм на себе си, след като се прибера обратно вкъщи (здравей, зарязан от 6 месеца блог, здравей заебан тренировъчен режим :D). Поведението ми се характеризира с прекомерно и дори на моменти ексклузивно ядене на сладко, неприсъщи за мен решения (като да прекарам цял ден в леглото) и пълен произвол. Това лято, веднага след като се върнах от проекта ми по ЕКС на Канарските острови (повече за него тук), не беше изключение. Даже, почти имах дежа ву от лято господне 2018, когато тъкмо се бях върнала от годината ми в САЩ и пак бях леко зашаматена (слава богу този път поне не се събрах с бивше гадже, за което смятам, че заслужавам поне медал).

Не помогна много фактът, че точно преди да се прибера, най-добрите ми приятели от Ла Палма ми организираха страхотно последно пътешествие из острова. Щрак щрак.



малко потни, много сладки


Важно е да уточня, че се прибрах с голямо желание в България и с нетърпение си очаквах заветния полет от Ла Палма. Въпреки това, все пак унинието здравата ме удари (и то по един подмолен начин) и зарязах добрите си изградени навици, заменяйки ги с куп фриволни глупости. На първо четене се чувствах върховно: най-накрая да не ме зяпат всички, понеже съм чужденка, най-накрая сложих край на напъните да говоря идеален испански, най-накрая литри боза. Приключиха и тревогите ми с прибирането по време на пандемия (което беше доста приемливо, даже една нискотарифна авиолиния си закъсня както винаги по редовния полет Мадрид-София.) Обаче аз си се чувствах напълно загубена (осъзнавам този факт в ретроспекция) и чак сега, почти шест месеца откакто съм се прибрала, лека-полека се окопитвам. Давам заслуги за бъркотията в мен освен на пандемията и на невероятното политическо фиаско, което ме завари вкъщи и заради което нямаше как да не се включа дейно в протестите (не че се фукам, ама килимчето ми за йога го даваха по Свободна Европа, Дневник, Биволъ, Капитал и къде ли още не). Това добави още урагани в и без това разлашкания океан в мен. (ех, че поетично)


Станислав Беловски снима култовото килимче

Простичкият довод, който се опитвам да изразя, е че е напълно нормално след такова страхотно изживяване човек да не е на център и това да се проявява по различни начини: да тъгуваш по хората и местата, които си оставил зад теб с по някоя и друга сълза докато гледаш стари снимки, напълно да се отдадеш на неприсъщи за себе си дейности, да замръзнеш (не буквално, просто терминът е freeze trauma response :D) и т.н. 

За щастие, тази година прибирането от ЕКС  беше далеч по-безболезнено от прибирането от един двуседмичен обмен на Азорските острови, когато буквално само си мислех как да се разкарам от София и да се върна на остров Пико (знам, интересно име) при любимите ми португалци (което един от най-добрите ми приятели от този обмен реално направи, въпреки че е ядрен физик и на такъв малък остров трудно се намира работа за човек с такова образование :D). Наистина, трудно е да се прибереш от безгрижието и забавата на Еразъм, в на моменти еднообразното и пълно със задачки ежедневие, но все пак е и важно да си припомня човек от време на време защо се прибира и къде отива. И защо обича България, в която ще се връща винаги, въпреки всичките безобразия на управляващата сган (която скоро ще си ходи).

Толкоз.

Ако искате да получавате още ценни сведения от моя блог, може да харесате моята фейсбук страница (цък) и да се абонирате за блога само с имейл, от най-горното дясно ъгълче на страницата, където си пише Абониране.







Коментари

Популярни публикации