От училищна депресия до година в САЩ| Всичко е въпрос на Вяра

След първите ми два младежки обмена по Еразъм (в Белгия и на Азорските острови), аз много рязко изпаднах в униние. Трудно ми беше да се върна към ежедневието ми в София, което тогава страшно много ме потискаше, особено след като декември месец се върнах от страхотен проект на Азорските острови и трябваше да се сблъскам със софийската фандъкова зима и нелюбимите ми учебни предмети. Предполагам на много юноши им се случва същото след като вкусят от вълшебството на Еразъм. Единственото, което желаех беше само да пътувам и да ходя по обмени, нищо друго.

Едвам изкарах един месец обратно докато една вечер не ми кипна. Разплаках се в кухнята докато се опитвах да обясня на мама, че не искам повече да ходя на училище, защото бях загубила напълно каквото и да е желание за формално обучение и смятах, че имам потенциал да постигам повече. (Имайте предвид, че аз съм от хората, които обожават да учат и съучениците ми не веднъж са ми се дразнели от това мое качество. Дори в осми клас като бяхме първа смяна отивах половин час по-рано, просто защото тогава интензивното изучаване на френски ми беше светило…).

В десети клас обаче съвсем сериозно обмислях да започна да уча на самостоятелна форма на обучение, да се преместя в друга държава или поне да сменя училището, защото бях толкова отчаяна от еднообразието и липсата на развитие в живота ми. От страшно нахъсаното и любознателно момиче в осми и девети клас, се превърнах в сериен бегач от часове и само се чудех на какво да се запиша, за да може да имам основателна причина да се вясвам от даскалото…

И един ден, докато целенасочено се ровех в мрежата, за да си намеря някоя готина стипендийка, на сайта ngobg.info открих страхотната възможност да прекарам цяла учебна година в САЩ чрез програмата KLYES. Тогава изобщо не ме засягаше къде ще ходя, какво точно ще правя или какви са изискванията. Просто исках да се разкарам оттук и да променя живота си. И естествено, отидох на всичките организирани представяния на KLYES, поразпитах където можах и бях неимоверно вдъхновена от тази възможност.

Накратко, KLYES е стипендия, под опеката на външното министерство на САЩ, която предоставя на български ученици от девети/десети клас възможността да отидат в Америка напълно безплатно с цел културен обмен от вече 10 години. Избраните младежи учат в американско училище, живеят с приемно семейство и след около 10 месеца се връщат в България като KLYES алумни. Всички разходи са покрити, включително такси за виза, джобни, извънучилищни дейности, че даже и няколко готини обучения в Северна Македония и американската столица Вашингтон.

След като официално се записах като кандидат, трябваше да мина няколко кръга. Първо имаше изпит по английски, който беше прост като фасул. (Дори за мен, момиче, което никога не е ходило на уроци по английски и в гимназията изучаваше френски и испански). После писах три съчинения, отговаряйки на лични въпроси от сорта на: „Защо смяташ, че си подходящия човек за тази стипендия?“. И накрая, след отсяване на голям брой желаещи, се стигна и до последната част, а именно: събеседване и групово оценяване. Накратко, аз и още пет юноши първо трябваше заедно да извършим на пръв поглед безобидната дейност да измислим реклама за тиксо (знам, интересна методика), а след това да бъдем интервюирани поотделно.

Самото интервю беше леко страшно, но бях предразположена от двете дами срещу мен и отговорих на всички въпроси спокойно, въпреки че няколко пъти се случи да не съумея да гледам в очите на изпитващите и насочвах погледа си към прозореца…хаха.  (Имайте предвид, че сега кандидатстването за програмата е различно и по мое мнение, улеснено. Голяма част от него вече е онлайн, а събеседването е на място).

Разбира се, не казах на родителите ми за тази стипендия, докато не бях избрана за последния кръг, защото до последно вярвах, че възможността да прекараш една учебна година в САЩ с напълно покрити разноски е твърде прекрасна, за да е истина. Или пък, че е само за разни връзкари, така че не исках да си вдигам очакванията твърде много. За щастие, не се разколебах, дадох си малко зор и в крайна сметка заминах за щатите, заедно с още девет ученика от цяла България. Прекарах една страхотна година в Мичиган, с нейните си върхове и падения (Не се заблуждавайте, че животът в САЩ или като цяло на запад е превъзходен). Без да навлизам в подробности, обобщено казвам, че момичето, което замина, почти няма общо с девойката, която се прибра (въпреки, че и двете ги обичам наравно). И събрах толкова много знания, опит и запознанства, които не бих могла иначе, че нямаше как да не се развия като личност (най-важното за мен лично е че станах Голям Родолюбец хехе).

Убедих ли ви, че това е супер готината възможност и че не е страшно да се пробваш за нея? Ако отговорът е да, кандидатстването започва по едно и също време всяка година през октомври и въпреки коронавируса, програмата няма да бъде спряна живот и здраве (поне засега). Можете да научите повече на страницата във фейсбук (ако имате питанки, не се срамувайте да ги задавате там) и на сайта на програмата.

Ако искате да получавате още ценни сведения от моя блог, може да харесате моята фейсбук страница (цък) и да се абонирате за блога само с имейл, от най-горното дясно ъгълче на страницата, където си пише Абониране